20 ГОДИНИ...
ДЕМОКРАЦИЯ ?!
Отново взех в ръце стария бележник.
Отново пръстите ми галят белите му страници и чувстват
топлината на хартията...
Гневът пробуди сетивата ми.
Освети нощта, накара я да вие.
Нощта, която не иска да си отиде.
Вече 20 години виждаме заревото на Слънцето – някъде там,
зад хоризонта.
Вече 20 години се опитваме да вървим натам, към
хоризонта, за да скъсим Утрото и да приближим Деня.
Лепне мракът, впит е в гърбовете ни.
Тежи.
Прегърбихме се. Гледаме в земята, но това не ни спасява
от спъване, от падане, от падение.
Изгубихме хоризонта, изгубихме посоката.
Боли.
Толкова боли, че...
Отново взех в ръце стария бележник и започнах да пиша...
Защото писането е моят вик.
Аз отново искам да крещя...
Не от болка – от гняв.
Към обществото, което за 20 години не успя да стане
„гражданско”...
И към народа, задето тъй бавно върви към свободата,
задето тъй безславно загуби идеала за демокрация, задето тъй безсловесно потъна
в апатията на духовната чалга.
И позволи на всякакви люде да започнат да си спомнят и да
говорят… за Прехода, за Демокрацията, за Преди това и за това, че демокрацията
ни била такава, каквато била, защото не сме я искали, не сме я страдали, не сме
я платили… с кръв…
Днес не искам да мълча.
Отново – искам да крещя.
Искам – да стигна до аморфното съзнание на моя народ,
оня, същият който с кръв плати последната си глътка свобода...
И да,
искам –
това да се знае...