ще пеят утре и
ще се надяват…
А днес
предъвкваме молитвата
сред вкусни залъци.
Стомасите се
пълнят,
големеят,
тъпчат се.
Наместват се в
средата
на телата ни.
Обсебват ни.
Изяждат ни.
И място за
душите
не остава.
* * *
Свят и
затлъстял,
денят се върна
при тия, които
го очакваха –
не с празник,
не с надежда,
не с бяло
във душите си –
дори и със умора
не.
А с празнота,
която остана
незапълнена.
И този ден.
Душите алчно
чакаха –
да бъдат
излекувани
със святост.
И не бяха.
И този ден.
После се свряха
в колибите
на телата си.
Пак там –
на топло.
Пак там –
на тъмно.
* * *
Изригнаха
фойерверките.
Затрещяха
празничните
фитили.
Треперят
псетата.
Дъвчат опашките
си –
свили
глави
до някой
контейнер
В някой кашон.
Под нечия стряха
Под нечий
балкон.
Или –
скрили
уши
под
възглавниците
на твоя диван.
Трещят
фойерверките.
И старците
плачат.
И те търсят
стряха,
и те търсят дом
–
в топлото,
в тъмното
да се свият.
Да намерят
подслон.
От старите
спомени –
тъмните,
скритите –
да се укрият.
Гърмят
фойерверките.
Трещят празничните
фитили.
Годината се гърчи
в пламъците им.
Съсухри се.
И изгоря.
Остави само бяла пепел.
И се разпиля.
Изгони падналия сняг,
хванал с бяла плесен
умовете.
Изчисти ги.
И чисти ги
остави
да блуждаят
между
“ще бъде”
и
“било”.
ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА