СЕЛСКА ЗИМА
Хруптят овцете в кошарата
от ланското пресъхнало сено;
кокошките премигват край дувара –
в почуда гледат със око едно.
Долът шуми с герана стария –
отколе все водите му текат.
И шепнат тихо своите предания
останали там блудни под снега…
Скриптят в пътеки заледени
човешки стъпки… Кучи лай отеква –
в това студено време,
във белия безкрай…
Небето висне като пояс
от бозав шаяк; и вали,
безшумен сняг със тиха горест –
затрупва пътища. Дали
останала една пътека
ще ме очаква нейде там;
и моят глас ще да отеква
във някое сърце разбран?
Или ще стине кръв гореща
в студената прегръдка на снега?
И аз ще тръгна пак на среща
със старата познайница – тъга?
Прострял в безмълвие ръце,
ще пазя дъх от вехнещата роза
в едно очакващо сърце…
Върви светът, макар че зима
обрули тука всеки лист
и зная – топлина ще има,
дори и под снега студен и чист.